"Град на небесен огън" от Касандра Клеър

Tъмнинa пaдa нaд cвeтa нa Лoвцитe нa ceнĸи. Xaoc и paзpyшeниe нaдмoгвaт Heфилимитe. Kлeъpи, Джeйc, Caймън и тexнитe пpиятeли ce cъбиpaт зa бopбa cpeщy нaй-гoлямoтo злo, ĸoeтo ca cpeщaли дoceгa – бpaтът нa Kлeъpи. Hищo нa тoзи cвят нe мoжe дa гo пoбeди – нo oтчaянo пътyвaнeтo дo цapcтвoтo нa дeмoнитe, мoжe дa бъдe eдинcтвeният им шaнc. 

Любoвтa щe тpябвa дa бъдe пoжepтвaнa, няĸoи щe тpябвa дa плaтят c живoтa cи и цeлият cвят щe ce пpoмeни. Paзтъpcвaщ финaл в ceĸвaщaтa дъxa шecтa и пocлeднa чacт oт пopeдицaтa „Peлиĸвитe нa cмъpтнитe”.

Ето го и него - последното ревю на една невероятна поредица. И в момента толкова много съжалявам, че отлагах прочита на тези невероятни книги. Касандра достигна едно ново ниво на писането си и това си личи в цялата книга, най-вече в трогателните сцени (в които доста си поплаках). В предишното ревю бях споменала, че четвъртата и петата книга не оставиха онова чувство в мен, както другите ѝ книги, но "Град на небесен огън" направо ме разби. В момента очите ми са подпухнали от толкова плач, но какво да направя, книгите на Касандра Клеър винаги правят това с мен. Ако не се хиля като идиот в смешните части, ще плача в трогателните сцени.


Ще започна със Себастиян, чиято история бе разказана до край. Разбрахме защо толкова много иска да превръща нефилимите в изчадия. Но аз разбрах нещо много по-важно: ако Валънтайн искаше да направи ловците по-силни и да премахне долноземците, то Себастиян искаше точно обратното - да погуби всички един ловец на сенки и да властва над тези нови ловци. Тъй като Валънтайн не е показвал бащинска обич, Себастиян не знаеше истинското значение на думата "любов" като цяло. Той смяташе, че обич е да притежаваш някой, който трябва да се съгласява с теб, но Клеъри му показа колко много греши. И когато в края на книгата, минути преди да умре Себастиян стана Джонатан - синът и братът, какъвто трябваше да бъде аз плаках за него и това че никога не е и няма да разбере какво е да си обичан. Плаках и затова, че Клеъри изгуби брат си, а Джослин изгуби синът си за втори път. Радвам се, че Клеъри му прости за всичко, което беше направил, защото човекът който седеше пред нея, този който умираше не беше демонът Себастиян, а Джонатан - нейният брат. Защото каквито и дела да беше направил с демонската си душа, то човешката му душа трябваше да почива в мир.


Всеки един герой порасна като личност. И в най-напечените моменти те не се страхува и за момент не си помислеха да се откажат, защото знаеха, че ако не успеят всички ловци на сенки ще загинат. Още от първата книга съм си фен на Клеъри и Джейс, така че се наслаждавах на всичките им моменти в тази книга. Саймън и Изи също имаха своите си моменти. Харесвах как се грижеха един за друг и беше толкова мило от страна на Саймън да даде на Изабел от своята кръв, за да не умре, докато бяха в Едом или Ада, както го наричат повечето хора...В началото на книгата сърцето ми се късаше, когато виждах Алек и Магнус толкова тъжни и си казвах: "Идиоти! И двамата се нараняват взаимно, но не искат да си го признаят! Е поне Магнус. Досега научих, че в тяхната връзка, Алек е по-чувствителният от двамата." Връзката на Джослин и Люк се беше развила още в предишните книги, така че тук единственото, което видяхме бяха няколкото мили моменти и тяхната сватба. Най-после! От кога чаках този момент да дойде? Но докато умирах от щастие за тях двамата, едновременно умирах от мъка за Мерис и Робърт. Те бяха опитали да останат заедно, да бъдат сплотени, но още в миналата книга след смъртта на Макс се виждаше, че семейството нямаше да остане единно.


Други герои, които толкова се радвах да видя баха семейство Блекторн и Ема. Тук е редно да кажа, че се запознах със света на ловците на сенки именно с "Лейди Полунощ". Така че си умирах от кеф, когато виждах как дванадесет годишната Ема се хвърляше с главата напред без да обмисля последствията. Всъщност книгата започва с тях. Как Себастиян идва и превръща бащата на Джулиан и отвеждат Марк... Опознах доста добре Хелън и разбрах колко невероятна е тя. Нямаше нищо обща с феите, но разбира се Клейвът беше на друго мнение. Надявам се в поредицата "Тъмни заклинания" Хелън да се завърне, защото доста много я харесвам. Нека да не забравим и останалите членове на семейството - Джулиан, Ливия, Тиберий, Друзила и Октавиан. Всички толкова малки и уплашени. Когато четях моментите с малкият Тави сърцето ми се изпълваше с нежност. Разбира се те изгубиха най-много от Тъмната война, защото им отнеха баща, брат и сестра, но знам че ще се справят. Джулиан ще се погрижи с помощта на Ема нищо да не липсва на братята му и сестрите му.


Обичам да си спомня какви са били героите в първата книга и после да ги сравнявам с личностите, в които са се превърнали в последната книга. Защото малко или много една книга те променя независимо дали искаш или не. Тя ти дава уроци, които не си и предполагал, че ще искаш да знаеш. Така че с риск да се повторя, но...книгата ме остави без думи. Цялото това напрежение и болка ме довършиха. Касандра знае как да напише един завършек, който хем те задоволява, хем не. И все пак епилогът на тази книга ми хареса доста повече отколкото на "Град от стъкло"... Да, с "Реликвите на смъртните" Клеър завършва една история, която остана в сърцата на много хора, но и с този завършек тя дава начало на една нова и по-вълнуваща поредица, която да проследи живота на любимите ни Блекторн...
Ревю на първа книга - тук.
Ревю на втора книга - тук.
Ревю на трета книга - тук.
Ревю на четвърта и пета книга - тук.


CONVERSATION

0 коментара:

Публикуване на коментар